неделя, 15 ноември 2009 г.




Развитие на шрифта в римските военни дипломи
намерени в България от І-ІІІ век от н. е.


Боян Трантеев

Езиковото и текстово изследване на римските военни дипломи, намерени в България, от периода І-ІІІ в., е предмет на епиграфиката. Тяхната правилна интерпретация е пряко свързана с точността на разчитането на буквените знаци, изписани върху плочките им.
Шрифтът използван при изписването на изследваните в тази публикация епиграфски паметници има своя история, развитие, естетически и практико-технически проблеми. Целта е да изясни тяхната същност и да се разкрие влиянието им за настъпилите многообразни преоформяния на буквените елементи и буквите като цяло.
В настоящата публикация е проследен пътят за развитието на шрифта, използван през І-ІІІв. в римските военни дипломи. Стремежът е с помощта на избрани образци от територията на България, да се илюстрират начините на изписване на формообразуващите елементи на буквите, по-важните етапи на тяхното изменение през вековете, под влияние на различни фактори: използваният инструмент, материалът върху който се пише, ограниченото време за изсичане на текста върху дипломните плочки, историческите закономерности и естетическите изисквания на времето. Това е осъществено с помощта на създадена методика, приложима за изследваните обекти.
Понеже разглежданата методика е специфична и е свързана със зрителни възприятия, а в историческото и теоритично изложение се говори за конкретни шрифтови форми е съставена сравнителна таблица от подбрани образци, от І-ІІІ в., с помощта на която се извършва анализът на отделните букви (табл.№4).
Изследването не би могло да изчерпи изцяло проблема за развитието на шрифта в дипломите през периода, но в него е достигнато до някои резултати, обясняващи законите на шрифта и функционалното изграждане на буквите при изписването на латинската азбука.
Някои наблюдения върху пространственото решение на изписваната площ, смяна в техниката на изсичане при вътрешните и външните страни на дипломните плочки, както и отсъствието на дадени елементи от буквите са отбелязани в публикациите на Д. Стоянова, С. Машов и В. Герасимова.
Римската империя обединявала огромни територии, включително днешните български земи, владеела различни народи, променила облика им. Наложената със сила власт трябвало да се поддържа с добре организирана и обучена армия.
Необходимостта от попълването на римската войска, с нови сили, наложила приемането на закони още по времето на римската република. В резултат на гражданските войни, през 90г. пр. н.е. бил гласуван закон (Lex Julia), с който се предлагало римско гражданство на федератите срещу военна служба. По време на управлението на Октавиан Август (16.І.27г.пр.н.е-19.VІІІ.14г.н.е.), в римската войска се приемали, по изключение и освободени роби. В замяна на военна служба в помощните войски, войниците получавали ограничени права, съобразно своя граждански статус-федерати, соции и провинциалии.
След изтичане на срока на военната служба, на почетно уволнените войници, били връчвани военни дипломи. Тогава те получавали някои права на римски граждани. Придобивали правото на законен брак с жени от неримски произход. Тези от тях, който не са имали правата на римски граждани, получавали римско гражданство и правото на законен брак.
Текстът на императорския указ, в който са изброени имената на войниците, е бил издълбаван върху бронзови плочки. Плочките са били закрепвани на стените на Държавния архив, на храма на Минерва или на жертвеника на Юлиевия род в Капитолия. Преписи от тези постановления са били изпращани във войсковите части и били връчвани на всеки един войник поотделно. Върху бронзовите плочки са изброявани имената на уволнените войници, а в дипломите е изписано само името на този, за когото е предназначен преписът.
Дипломите са съставени от две бронзови, дълги 13-21 см, широки 6-10 см и дебели 0.4-0.1 см. Всяка е имала в надлъжния си край две дупки за халки, свързващи плочките, като диптихон. През две дупки в средата на плочките е минавала тройна, усукана, бронзова тел, която е затваряла дипломата. Преписът на императорското постановление е изсичан по вътрешните стени на взаимно покриващите се плочки. Редовете от вътрешните страни са били разположени по дължина. За да не се отваря дипломата, текстът е повтарян и на външната страна на първата плочка. На нея редовете са разположени по широчина. Верността на преписа бил удостоверяван от седем свидетели с техните имена и печати, изсичани надлъжно по външната страна на втората плочка. Съхраняването на печатите, разположени в средата на плочките, било осигурявано от бронзови пръчици, прикрепвани отстрани на двете и средните дупки с олово.
При изследването на шрифта, с който са написани римските военни дипломи са използвани седем военни дипломи от І-ІІІ в. Дипломите от Мароко (№3) и от Унгария (№4) са включени в изследването за сравнение.
Четири от тях са избрани от т. нар. Corpus inscriptionum latinarum, vol. ХVІ, 1936:
№ 1. №158/ 80 г. от с. Каменово, Разградска област, съхранява се в Регионалния исторически музей
№ 2 № 35/ 88 г., от с. Мухово, Софийска област
№ 3 № 159/ 88 г. от Кралство Мароко,
№ 4. №179/ 148 г. от Унгария
Дипломите с № 5, №6 и № 7 са публикувани в списание „Археология” по различно време:
№ 5 от Nicopolis ad Istrum, от 162 г., съхранява се в Археологическия музей, София
№6 от с. Сухаче, Плевенска област от 236 г., съхранява се в Регионалния исторически музей гр. Враца
№ 7 от с. Лешко, Благоевградска област от 224 г., съхранява се в Регионалния исторически музей гр. Благоевград
Дипломата от с. Мухово (№ 2) е обнародвана за първи път от Иван Велков, а по-късно разчетена и коментирана от Д. Дечев.
Най-древните паметници на латинската писменост датират от VІ в. пр. н. е. Те представляват кратки надписи върху предмети от камък, метал и керамика. До ІV в. пр. н. е. посоката на писане още не била установена. Писането от ляво на дясно се наложило едва в края на ІІІ в. пр. н. е. В стария език се пишело само с главни букви. Писането било слято, думите не са били отделяни една от друга (scriptio continua). Рядко триъгълни точки отделят някои съкратени думи. Буквата К се среща в гръцката дума kalendae, календи, първото име на всеки месец, личното име Kaeso и някои други. С знака V са се означавали гласната U и съгласната V. Буквите Y и Z навлизат в латинската азбука през І в. пр. н. е. за гръцки заемки. Това обяснява отсъствието на буквите U и К и рядкото присъствие на Y и Z в изследваните дипломи.
Изборът на височината на шрифта е определян от площта, върху което ще се изписва или изсича текста и от неговото предназначение. Височината на буквите в дипломите са около 3-6 мм. За целта на изследването дипломите бяха увеличени. Увеличените букви са събрани в сравнителна таблица (№ 4). Във вертикалните колони са събрани буквени знаци от една диплома, а хоризонтално може да се проследи развитието им през разглеждания период. Всяка буква от хоризонталните редове, при изследването, е посочена с долен индекс, съобразно мястото си в тях. Последователността на изсичане на отделните елементи на буквите е илюстрирана в таблица №3.
Изследването на конструкцията и елементите на буквите налага да разгледаме тяхното развитие по групи, съобразно елементите, от които са съставени.
Буквите от латинската азбука, с шрифта с който са изсечени дипломните плочки, са съставени от съчетания на геометрични елементи: прави линии (хоризонтални, вертикални и наклонени) и части от овал.
Главните букви, с които са написани военните дипломи се разделят на: нормални, широки и тесни. Към последните се отнася Буквата І. Широчината на буквата М, винаги е равна или се доближава до нейната височина.
Първа група букви
Буквите от първа група – Е, Н, І, Т, L и F се състоят от съчетания на главни вертикални и хоризонтални греди. В буквите Е, Н и F, хоризонтални греди разделят вертикалните на две части.
Втора група букви
Буквите от втора група N, Z и Y се състоят от вертикални, хоризонтални и наклонени греди.
Трета група букви
Към третата група букви се отнасят буквите A, М, V и X състоящи се наклонени основни греди под определен ъгъл.

Четвърта група букви
Буквите от четвърта група O, Q, C, G и D са построени на основата на буквата О.
Пета група букви
Буквите B,P, R и S се състоят от вертикални греди и части от овала.

Развитие на шрифта от І-ІІІ век, по групи букви
Първа група
Е – В дипломите от Унгария (№4) и България (№5,6 и 7) се вижда, по-често, излизане в ляво на продължение на горната хоризонтална греда (Е-11,12, 16, 18, 20). Тя по правило се изписва след вертикалната греда (виж табл. №3). Наблюдава се наклон, на долните греди-надолу и на горните греди-нагоре, по вътрешните страни на диплома №4, от ІІ век (Е-13-15 ). В дипломите №4 и №6 от ІІ-ІІІ век, горната и долна греди са наклонени надолу (Е-12, 19). Тези явления се дължат на наклона на изписващия инструмент спрямо изписвана площ, скоростта и посоката на писане. Рядко се забелязват устойчиво изсечени букви (Е-6,16,17,20).
F - През І век е с наклонена вертикална греда, същото се забелязва и в диплома № 3 от 88 г. В по-късните дипломи вертикалната греда постепенно се изправя. През ІІ век забелязваме F (F-4 ) с горна хоризонтална греда, като дъга. В дипломите от Унгария и от България от ІІ-ІІІ век (№,4,5,6, и №7) личи оформянето на серифи, от продължението на горната хоризонтална греда и на основната шрифтова линия.
Н –В диплома №2 от края на І век е с наклонена ос и оформени разнопосочни, наклонени надолу и надясно серифи, оформени в двата края вертикалните греди (Н-3). Това е свързано, отново, с наклона на изписващия инструмент и посоката на писане. През ІІ век в диплома № 4, се забелязва стремеж към устойчивост, хоризонталната греда буквата е изписвана под средата на височината на реда ( Н-5,6,8). Буквите във всички изследвани дипломи са със серифи.
Т – През целия изследван период хоризонталната греда често е под наклон, надясно и надолу (Т-2,10,11,16-19). Вертикалната греда на някои букви в дипломата от Унгария (№4) е наклонена надясно(Т-10,11). В дипломи №2, №3 и по вътрешната страна на плочките на диплома № 4, се изписва само половината част от горната хоризонтална греда, което я прави трудна за разпознаване (Т-5,8,12,13 ). Наклоните на вертикалните и хоризонтални греди, изписването на част от хоризонталната греда можем да обясним с наклона на инструмента, посоката на писане и последователността на изписване .
L – Почти всички от образците са изсечени с изправени вертикални греди и са добре построени. Хоризонталните греди в дипломи №2,4,6 и 7 са наклонени. Значителна част от буквите са представени, като основни форми, без серифи (L-1-7,10,11-14,17,19) В редки случай, през разглеждания период, се забелязва оформянето на серифи на хоризонталната греда и в горния край на вертикалните греди (L-8,9,15,16,18,20). В дипломите №2 от с. Мухово (L-7,8), №4 от Унгария (L-13,14,15,16), №6 от с. Сухаче (L-18,19) и №7 от с. Лешко се наблюдава наклон на хоризонталната греда от ляво на дясно, съобразно посоката на изписване.
І – В повечето случай са поставяни серифи в горния и долния край на гредата (І-1-3,5,6-15,17). Рядко вертикалната греда е наклонена (І-,5,6,10) или изкривена (І-12,13).
Втора група
N – Рядко буквите са наклонени и без оформени серифи, както това се наблюдава само в диплома №2 от с. Мухово (N- 3,4). В останалите случай в двата края на вертикалните греди са оформени серифи. През ІІ-ІІІ в., наклонената греда е по-дебела (N- 7,8,11,12,13,14).
Z – Рядко срещана буква в изследваните дипломи. Нейната основна форма се среща само в диплома № 4 от Унгария (Z-1,2).
Υ – По правило, първо е изписвана горната лява наклонена греда. След нея горната дясна наклонена греда и накрая вертикалната греда. В изследваните дипломи, буквата се среща само в тази от с. Мухово. Наклонените греди са небрежно оформени с по две дъги (Υ-2,3)


Трета група
А – Значителни част от буквите, през периода, са наклонени наляво (А-4,5,6,7,10,12,13,14,15,16,17). Често се срещат букви, изсечени с две нееднакви по дължина греди (А-1,4,7,8,10,12,13,15). Хоризонталната греда се доближава към горната линия на средното поле или е значително под нея (А-1,7,10,1114,17). Характерната липса в шрифта, на хоризонталната греда, се забелязва в диплома №2 от с. Мухово, от края на І век (А-3,4,5,6) и диплома №6 от с. Сухаче (А-16). Рядко буквите са устойчиво са изписани (А-2). В повечето случаи са изписвани серифи в горния и долни краища на гредите.
М- През целия изследван период, І-ІІІ век, двойките наклонени греди сключват помежду си различен ъгъл (М-1,6,7,10,12,13,15). В дипломите №3 от Мароко и№4 от Унгария, върховете на наклонените греди не достигат до горната линия на реда (М-6,7,10,). В периода І-ІІІ в. рядко се срещат букви без оформени серифи (М-5,). В дипломите от І-ІІІ век, в някои случаи са оформени серифи, в долния и горния край на гредите (М- 2,910,11,1213,15,16).
V – В дипломи №2, № 3, №6 и №7, често срещаме букви с две нееднакви по дължина греди. (V-3,4,5,6,8,16,17). През целия разглеждан период се забелязва оформянето на серифи в краищата на наклонените греди (V-1-8,10,12-17).
Х – През разглеждания период значителна част от буквите имат наклон наляво, по посоката на изписване (Х-1,6,8,10,11,12). Рядко се срещат пропорционално и устойчиво построени букви (Х-9). Пресечната точка на двете наклонени греди, често, се доближава към горната линия на средното поле (Х-1, 3-5,), а в дипломите от ІІ-ІІІ в. е значително под геометричната среда (Х-7, 8,10,11,12).
Четвърта група
О – Буквите в дипломите от І век имат наклон на вертикалната ос близо и над 450 (О-1-5). През целия изследван период, І-ІІІв., очите на буквите имат характерното бадемовидно око, оформено от две свързани дъги. Наклонът на вертикалната ос, при по-късните форми постепенно намалява и през от ІІІ век тя е почти перпендикулярна на основната шрифтова линия (О-18-20). По вътрешните страни на дипломите от І и средата на ІІ век, очите са оформяни от две несключени дъги (О-3,4,13,14,15). Този начин на оформяне е характерен за дипломата от Унгария.
Q – Произлизаща от буквата О. През периода, тя е с око оформено от две сключени дъги. Наклонът на вертикалната ос, в повечето случаи, през І-ІІ в., се запазва (Q-1,2,4-8). През І-ІІІ век, в много случай, вертикалната и ос, е почти перпендикулярна на основната шрифтова линия (Q-3,5,6,10,11,12). Опашката и, през периода, често преминава долната компенсационна оптическа линия (Q-1,3,4-8,10,12). Понякога тя е силно извита (Q-3,4,5,12), а в периода І-ІІ век силно издължена (Q-1,2,4,6,7,8,10).
С – Окото на буквата има същото развитие като буквите О и Q. От разглежданите дипломи само в тази от Унгария, е направен опит, гръбнакът започне да оформя класическата си форма (С-12-14). Окото на повечето букви, обаче се доближава до кръглата форма (С-1-11,15,16,18). По вътрешните страни на плочките, рядко е изписвана като основна форма, с наклонени от ляво на дясно хоризонтални греди (С-17).
G – В края на І век се изписва с изкривен, в горната си част, гръбнак, неправилно оформено око и наклонена ос (G-2,3). В диплома № 4, скоростта на изсичане е довела до оформянето на трудно разчитаем знак (G-7, 8, 9).
D – В края на І век рядко се наблюдава силен наклон на вертикалната греда (D-6). В два случая, при бързото изсичане, не са затворени очите на буквите (D-3,13). По същата причина, в почти във всички изследвани дипломи, в горната част на вертикалната греда, от продължението на овала се оформят серифи (D-2-5,6,7,10-12,14,15).
Пета група
В - Обикновено състояща се от две полуокръжности прикрепени за отвесна греда. Срещат се пропорционално построени букви почти през целия период (В-1,7,10,17,). От края на І век, все по-често има стремеж към оформяне на серифи, като продължение на горната полуокръжност. В някои от буквите, двете полуокръжности са с еднаква големина на окото (В-11,15). Отвесната греда в повечето случаи е перпендикулярна на основната шрифтова линия.
Р – Някои от буквите са изсечени устойчиво и пропорционално построени (Р-1,2,3,7,8,17,18). Оформянето на окото, в останалите случаи, започва от геометричната среда нагоре. Отвесната греда, през периода, най-често е перпендикулярна на основната шрифтова линия По вътрешните страни на дипломите някои букви са с незатворено око (Р-12,14,15). Серифите се оформят в долния краища на отвесната греда или като продължение на горната част на окото.
R – През І-ІІ век, отделни букви са сравнително добре пропорционирани и със правилно оформено око (R-1,4,6,12). По вътрешните страни са изписани и букви с незатворени очи (R-13,16). Наклонената им греда е изсечена над основната шрифтова линия.
S – В някои случай горното око е по-малко и се доближава до по-късното изписване от ІV в. (S-8,12,13,17). Понякога очите са еднакви по големина (S-3,4,5,6,16).
В някои от буквите, изсичани още от Ів., се наблюдава характерният наклон на шрифта (F,N,V,X и S). Специфичният значителен наклон на вертикалните оси, при О се запазва през І-ІІІв., а при производната и Q, се запазва във времето І-ІІв. Буквите C и S са непропорционално построени и със закръглени или изкривени гръбнаци. Пропорциите при изграждане на значителна част от буквите B, P и R също са нарушени. Наблюдават се наклони на хоризонталните греди, надолу и надясно при буквите Е,Т и L през целия период. Това е свързано с наклона на гравьорската игла, спрямо изписвана площ, скоростта, посоката-отляво надясно и последователността на изсичане на съставните части на буквите. Бързината на изсичане се отразила и върху завършеността на съставните части на буквите. Някои от тях са изсечени с незатворени очи. Това явление се наблюдава, предимно по вътрешните страни на дипломните плочки, при буквите O, D, P, R и B.
По външните страни на плочките на дипломите, някои букви са изсичани с тънки и дебели греди и тънки и по-широки части от тях– A, D, L, M, N, O, P, Q, R, S и X. По-дебелите греди и части са изсичани с по-голям натиск и завъртане на иглата. Изменението на ъгъла, който гравьорския инструмент сключва с изсичаната повърхност, силата на натиска и скоростта на изсичане, водят до безстилие по вътрешните страни на дипломите. Тук повечето букви са изсичани с тяхната основна форма. В някои случаи липсват техни основни елементи и буквите трудно могат да бъдат разпознати.
Завършен и естетически вид, отделните букви придобиват с изсичането на серифи. Те са оформяни: като продължение на горната хоризонтална греда E F,P и R, в горните, долните или в двата края на вертикалните греди, близо до шрифтовата линия-I, F, H, N, P, R, L и T, в двата края на наклонените греди-A, M, V и X, в единия или в двата края на извивките-C и S. Серифите са небрежно завършвани с по-тънката част на гравьорската игла. Често получилата се триъгълна, едностранна форма следва посоката на изсичане. Това можем да обясним, като с неголямата височина на шрифта, средно 0,45 см, така и със скоростта на изсичане.
Външни страни на правоъгълните плочки са рамкирани с по две успоредни линии. С рамките е придадена завършеност на графичния материал. Това подсказва стремеж към предварително премерване на текста и определяне височината на буквите и междуредията. Обикновено шрифтът се нанася между две успоредни линии определящи височината на буквите. Предварителната подготовка на плочките влияе върху качеството на изсичания шрифт и скоростта на изпълнение. Върху изследваните дипломи личат следи от спомагателна хоризонтални линии за подреждане на редовете. Редовете на текста не започват и не завършват на една линия, поради което не съдържат еднакъв брой букви. Излизащите извън очертаното поле знаци са с по-малки размери-дипломи № 5, №6 и №7 .
С букви с по-голяма височина се изсичат имената на притежателя на дипломата (прим. диплома №6-редове 16,17 и 18). Това е свързано с начина на приготвяне на военните дипломи, както и формулите, които определят техния текст. Веднага след издаването на императорският указ е започвало изсичането му върху плочките на дипломите. По-късно са се попълвали датата, името на притежателя и пр.
По външните страни на дипломите от І век, в редовете се забелязват сравнително малки отклонения от хоризонтала. По вътрешните страни, редовете се изкривяват около отворите в средата на плочките. През ІІІ век, дори по външните страни на плочките, се наблюдават различни по височина междуредия и изкривени дъговидно редове около средните отвори. Междубуквените разстояния се запазват дотолкова, доколкото това е възможно да се постигне на око за външните плочки. По вътрешните страни на дипломите от І в. междубуквените разстояния се запазват. През ІІ-ІІІ век междубуквените разстояния са неравномерни.
При изсичане на текста в римските военни дипломи е избран шрифта капиталис рустика (capitalis rustica). Избран е икономичен, тесен по форма шрифт. Високите му и свити букви дават възможност да се събере повече текст и да се пести материалът от който са изработвани дипломите-бронзови плочки.
Късият срок за изработване на дипломите и височините на буквените редове, определени от размера на изсичаната площ, са оказали своето влияние върху устойчивостта на буквите и стремежа към пропорционалното им построяване. Изсичан с гравьорска игла, шрифтът е оформян бързо и небрежно. Скоростта на изсичане се отразила върху завършеността на буквите и украсяването със серифи. Стремежът при изсичането на текста с капиталис рустика е да спазят някои правила на шрифтовия ред. По външните страни на дипломните плочки са запазени индивидуалните, основни характерни особености на всяка буква и постигната известна завършеност на формите. По вътрешните страни се забелязва простота при изсичане на формите и отсъствието на излишни елементи.
Общата композиция е решена с избора на шрифта, определяне на неговата големина и разположението на текста. Впечатление от написаната площ е неспокойно, грубо-оттам и името му-селски груб. Четенето е напрегнато. Стремежът на буквите да излязат под и над шрифтовата линия е очебиен. Бързото изсичане с иглата, поставена под ъгъл е издърпвало надолу и надясно хоризонталните греди.
Майсторите-гравьори изсекли текстовете върху бронзовите плочки явно са владеели основните похвати на изсичане. Вероятно майстори-гравьори са изсичали текста по външните страни на плочките, а вътрешните са били дело на по-ниско квалифицирани техни колеги (прим. дипломата от с. Сохаче). Индивидуалният подбор на широчината на буквите, местата на свързване, дъгите, белите полета, придават на шрифтовете нещо специфично, лично. Изборът на конструкцията на шрифта и организацията на изписваната площ определят почерка на гравьора.
Капиталис рустика се появил около 50г. пр. н.е. Той е произлязъл като подражание на шрифта scriptura actuaria. Най-ранният запазен документ, написан с него, е от 45-54 г. Това е част от папирус намерен в египетската местност Оксиринхе. Шрифтът, употребяван за цели текстове от І в. пр. н. е. до VІ век, изглежда завършен, но небрежно оформен, макар и грижливо писан. Буквите станали ъгловати, по-тесни, набързо оформени и незадоволително построени. Наклона на перото постепенно намалявал и през V станал почти отвесен. От края на V в. нататък се чувствува влияние на унциала и полуунциала. През Х век се шрифтът се употребява, все още, в отделни страници, заглавия и цитати. Употребяван пестеливо, той оказва силно декоративно въздействие. От тази шрифтова форма се развил италиенът.
Бъдещите изследвания върху шрифта, с който са гравирани римските военни дипломи, трябва да обхванат всички запазени във фондовете на музеите образци, намерени на територията на България.

Литература
Стоянова Д, Римска военна диплома от с. Лешко -Археология, 1962, 4, с.52-54
Машов С, Римска военна диплома от с. Сохаче, Врачански окръг -Археология, 1971, 1, с.48-53
Герасимова-Томова В, Военна диплома от 162 г.-Археология, 1976, 1,с.50-53
Дечев Д, Военните дипломи у римляните - Прометей, 1937, 4, с.3-8
Георгиева Н,LΙNGUA LATINA, С, 1995
Йончев В, Шрифтът през вековете, С, 1964
Куцын Т, Начертание шрифтов, М, 1950
Poland F, Римската войска по време на империята-Прометей, 1939, 5, с. 16-19
Машкин Н, История древнего Рима, Л, 1950

Трантеев Б, Развитие на шрифта в римските военни дипломи намерени в България от І-ІІІ век от н. е., НБУ, 1996
Материалът се публикува със съкращения.

сряда, 29 юли 2009 г.


КУЛТОВ КОМПЛЕКС “ТОМБУЛ ДЖАМИЯ” В ГРАД ШУМЕН

Томбул джамия е построена от Халил Шериф паша през 1744 г. От южната и страна е построено медресе (висше духовно училище) с библиотека (китабхане), а от северната основно, мюсюлманско училище (мектеб). Трите обекта образуват голяма архитектурна композиция.  Изграждането на комплекса се отнася към класическия османски период от културното развитие на империята. Според някои изследователи джамията е късно отражение на стила “Ляле деври” (Период на лалетата).
Джамията се състои от един молитвен салон, с квадратна основа и входна аркада, с открита тераса. Минарето, като в повечето джамии, е разположено от дясната страна на входа и е с едно викало. То е високо 40 метра и профилирано във височина с канелури. Парапетът на викалото е орнаментиран. Долната част на балкона е със сталактитни форми. Шапката над куличката (петека) над викалото е с форма на висок заострен конус и облечен с олово, както и всички куполи в постройката. Входната аркада е с пет оси, затворена отстрани с оградните зидове на джамията. Тя е покрита с малки масивни куполи, носени от по четири масивни каменни колони.
Молитвеният салон е изграден върху квадратна основа.В привходната му част от двете страни има две симетрични стълби за харема, които е разположен в западната горна част на салона. Кръглата основа на сферичния купол лежи шестнадесетостенна призма, стъпваща върху тромпи. Естественото осветление, квадратният по форма салон, получава от прозорци, намиращи се стените му, но основно то идва от шестнадесетте прозорци в основата на купола.
В медресето студентите са изучавали основните догми на ислямската религия и нейният ритуал. Медресето е организирано около затворен квадратен двор. Дворът е ограден от три страни с приземните три крила на килиите на студентите. От четвъртата страна, той е залепен за южната фасада на молитвения салон. Пред килиите на студентите има покрита аркада. Над всяка килия, както и на съответстващата и част от аркадата се издигат отделни масивни куполки. Всяка студентска килия е квадратна по план, като влизането в нея става от вътрешния двор. Във всяка от тях има огнище на външната стена. Килиите имат по една врата и един прозорец върху стената откъм двора. Дворът е покрит с каменни плочи .В центъра му има шадраван, с формата на аркаден павилион. Върху част от западния блок е надстроена библиотеката. Тя се състои от две помещения-читалня и малко хранилище. Читалнята се осветява от прозорци от юг, североизток и откъм улицата. Двете части на библиотеката са покрити с балдахинови куполи.
Между югоизточната стена на джамията и оградата на комплекса се намира старо гробище.
Архитектурно заснемане на култовия комплекс е направено през 1987г. от арх. техн. Боян Трантеев на базата на фотограметрично заснемане. Значителна част от заснетите архитектурни детайли, придружаващи реставрационната документация, са дело на членове на Националния научно-експедиционен клуб, към Юнеско. Предложена е периодизация на базата на архитектурни проучвания. Първият строителен период обхваща изграждането на джамията с нейното предверие, вторият-медресето, а третият-основното училище.
През 2004 година комплексът е включен в съвместна Програма за опазване на недвижимото културно наследство, между министерство на културата на Република България и Министерство на културата на Република Турция.
През 2006 година за възстановяване на джамията е направено дарение от султана на Оман Кабус бен Саид. Консервационно-реставрационните работи по комплекса продължават и през 2009 година.
Владимира Трантеева-Митева



Литература:
Златев Т, Турската архитектура в България, лично съобщение
Бербенлиев, П. Архитектурното наследство по българските земи. С, 1987
Трантеев Б, Обяснителна записка на култовия комплекс “Томбул джамия”, гр
Шумен, 1987г.
Стайнова М, Османските изкуства на балканите ХV-ХVІІІ в, С, 1995
ИСТОРИЯ НА ПЕЩЕРНОТО ДЕЛО И СПЕЛЕОЛОГИЯТА В БЪЛГАРИЯ*

В историята на пещерното дело в България са вплетени много имена на учени специалисти и любители, всеки от който е дал на спелеологията своя принос, а на подземния свят част от сърцето си. Повече или по-малко тази история е намерила отражение в периодичния печат, в отделни книги и в наше време в редица документи свидетелствуващи за високото обществено признание и грижи.
Като оставим настрана народното творчество, в което твърде често истината се превръща в легенда, а страхът се смесва с любопитството, най-старото засега сведение за българска пещера се намира в ръкописа на Петър Богдан (1601-1674 г.), един от най-активните участници в българското освободително движение през ХVІІ век. В ръкопис намиращ се във Ватикана, писан от него като католически архиепископ на София (1640г.) се срещат и следните редове: “Посетих село Лъжани (сега Чавдарци, Ловешка област) разположено близо до р. Осъм под една планина, село не много плодородно … При това село има една пещера (Водната) в планината естествено направена, толкова дълга и широка, че биха влезли хиляди люде. Вътре има извор с вода, студена като лед и образува поток като кристал.“ Тридесет и две години след това П. Рико секретар на английския консул при султан Мехмед ІV, в книгата си “История на първата османска държава” пише: “Тръгнах нататък за към София и преминах планината, която римляните наричали Хемус, а сега на турски се казва Капидербент, сиреч врата на тесен път. Тази местност е много сгодна за разбойници, които се укриват в пещери и ями, толкова тайни и непристъпни, щото не могат да ги истребът, при всичко, че често испращат въоръжени хора да ги изгонат.” Много по-късно в брой 1 от 20.ІV. 1846 год. на първия български вестник “Български орел”, чийто собственик, редактор и списвател е бил всеизвестният книжовник възрожденец д-р Иван Богоров има няколко изречения за интересната пещера”Нириц” край гр. Котел и свързаното с нея поверие. Интересен факт е, че един от родоначалниците на революционното движение за Освобождението на България Г. С. Раковски, също не е пропуснал да отбележи в своята поема “Горски пътник”(1853г.), като част от своята биография пребиваването си в една от пещерите край гр. Котел, когато бил изгонен от турците. В поемата той отделя няколко стиха за тази пещера, сега наречена на негово име (пещерата на Раковски в местността Злостен).
Ровейки се в литературата преди Освобождението, в книгата на Стефан Захариев ”Географико-историко-статистическо описание на Татар-пазарджишката кааза”(Виена 1870 г.), ние намираме редове за една пещера край гр. Пещера: “Това село (днес гр. Пещера) види ся да е наречено така от многото пещери, дето ся намират в окружението му, от които двете са 1/2 час към югозапад от селото, наречени Шянтови (сега Ушатови) дупки и едната от тях има подземна ширина до 1/4 час, а другата побира до 2000 овци вътре. Друга една, 3/4 час към северозапад, наречена Страшинова дупка, в която има вечно лед, който смръзнува капчузите, които капят отгоре. Тези пещери са по-големите, а другите са по-малки.”
В големия си труд “Пътувания из България” френският пътешественик Гийом Лежан (1867г.) разказва интересни неща за Кайлъшката пещера край гр. Плевен, като пръв споменава и за пещерната фауна в България. Три най-важни за българската спелеология труда красят голямото дело на двамата братя чехи Херменгилд и Карел Шкорпил: “Изкопаеми богатства, изнамерени досега в целокупна България” (1882 г.), “Природни богатства на целокупна България” (1884 г.) и “Кражски явления в България” (1900 г.). Дошли у нас след Освобождението, те приемат България като своя втора родина и отдават силите, възможностите и умението си за разкриване тайните на българската природа и археология. Пещерите са намерили подобаващо място в техните трудове, които и до сега не са загубили своето значение като верен и точен справочник на много интересни явления в българския карст.
Интерес представлява и статията на етнографа Д. Маринов в сп. Труд (г. І, 1886 г.) под надслов “Рабишка Магура и пещерата”. Това е първото “туристическо” описание на пещера, макар че авторът не е навлязъл повече от 250 м навътре, предвождан от местен страхлив водач.
В последните двадесет години на ХІХ век данни за пещерите и карста на България се срещат и в трудовете на първия български зоолог проф. Георги Златарски (за изворите на Глава Панега, за пещери в Плевенско и Карлуково); в статията на писателя Цани Гинчев (за Глава Панега), на географа Д. Илков за пещерата Хан Маара, в пътеписа на В. Кънчов. В “Пътувания из България” на историка К. Иречек също се срещат имена и кратки бележки за пещери. Такива данни се намират и в статиите на географа проф. А. Иширков.
В началото на ХХ век двама български учени се заемат сериозно с изучаването на българските пещери-Рафаил Попов и Жеко Радев.
Извънредно плодовит, неуморен изследовател, Рафаил Попов започва своя научен живот още в студентските години. Изненада за колегите му студенти са били неговите първи реферати за геологията на търновските околности и разкопките му в търновските дервентски пещери. Над 80 научни и научно-популярни статии и трудове върху праисторията на България излизат под перото на проф. Рафаил Попов. Негово дело са: музей в Шумен, отдел по праистория в Народния музей в София, редица разкопки на пещери и могили. Той е деен член на Българското пещерно дружество, на Археологическото дружество, активен защитник на природните красоти. Последната му статия, написана седмица преди неговата смърт, е озаглавена “Завет към членовете на пещерното дружество” В нея Р. Попов с болка говори за унищожаване на природната красота под земята и съветва с общи усилия да се пази това национално богатство.
Богато илюстрираната, добре подредена и изпълнена с много данни и наблюдения монография на географа Жеко Радев “Карстови форми в Западна Стара планина” (1915г.) и днес представлява важен източник, ценен документ за множество природни явления в тази част на планината. Трябва само да се съжалява, че по-късно Ж. Радев отдава своите сили в друга област на географията.
В началото на 20-те години на ХХ век от пещерите започва да се интересува и директорът на тогавашните Природонаучни институти д-р Иван Буреш. Една случайност го насочва към цялостното проучване на българските пещери. Асисентът по геология В. Арнаудов при изследване във врачанския Леденик открива едно кафяво бръмбарче, което занася на д-р Буреш. Не било трудно да се разбере, че това е сляп пещерен бръмбар, по-късно причислен към групата “светломразци”. Така малкият “светломразец” става причина за създаването на биоспелеологията в България. Сам активен природоизпитател, д-р Буреш заразява с ентусиазма си своите сътрудници Пенчо Дренски, д-р Нено Атанасов, Ненко Радев. Още в първите години са обходени много пещери, събран е обилен материал, който започва да се изучава от наши и чужди специалисти. Заедно с това е поставено началото на усиленото търсене и откриване на пещери. На Ненко Радев дължим и започването на първия каталог на българските пещери, като всяко описание е придружено с повече или по-малко точна скица.
Времето между 20-те и 30-те години на миналия век е характерно не само с участието на повече учени в спелеоложката дейност, но и с навлизането на повече любители в подземния свят. В пещерата Темната дупка край Лакатник и във врачанския Леденик се заражда екскурзоводското дело у нас. Доброволци-алпинисти и любители на пещерите, като Ради Иванов, Пепи Енглиш, М. Аджаров и др., които освен проникването в крайните галерии развеждат първите “подземни” туристи из тези пещери. В пещерите вече работи специалистът по неолитната епоха В. Миков-вторият голям популяризатор на археологическата наука у нас, както и хидрогеологът-изследовател инж. Павел Петров (в Темната дупка край Лакатник, в Деветашката пещера и др.). Павел Петров е бил инициаторът за основаването на едно дружество за изследване на пещерите в страната. Събрани в една малка канцелария 31 учени и специалисти слагат своите подписи под първия протокол на Първото българско пещерно дружество. На 18 март 1929г. участниците в учредителното събрание избират за председател на дружеството известния български ботаник проф. Стефан Петков, за подпредседател д-р Рачо Рачев и за секретар чиновника П. Пенчев. Между първите членове-основатели единствената жена е учителката Светла Михайлова. Първите стъпки на избраното настоятелство следват още в първите месеци на 1929 г. Изготвен е устав на дружеството. В началото на 1930 г. дружеството има редовна бланка на български и френски език. Изработен е кръгъл печат на дружеството с разперен голям прилеп и надпис на околожката-Първо българско пещерно дружество-София. Направени са значка и членска карта. На 27 юли 1930 г. в дружеството пристига и протокол за основаване на клон на дружеството в с. Ракитово, Пещерска околия, с приложен към него списък на 18 членове-основатели. На 10. VІІІ. 1930 г. Деветашкият общински съвет “отпуща Деветашката пещера на Пещерското дружество в столица София за изучаване и модернизиране”. Членовете нямат много средства и се ограничават с изучаването на близките до София пещери, главно лакатнишките. На 5. ІV. 1931г. за пръв път е достигнато дъното на най-дълбоката известна пропаст по това време в България. Ненко Радев и Пепи Енглиш се спускат в Бездънния пчелин (-105 м.) при гр. Ябланица, Ловешко. Членове на дружеството извършват проучвания в карлуковските пещери, Леденика, Деветашката пещера, Духлата при Боснек , Лепеница, кипиловските пещери, Топля при с. Голяма Желязна, лесидренските пещери и др. В началото на 1933г. се основава клон на дружеството в гр. Ловеч, но той съществува твърде кратко. През 1934г. се взима решение за подготвяне на първия том от “Известия на българското пещерно дружество”. Първият том излиза през 1936г. и съдържа статии от видни наши учени и специалисти. Българското пещерно дружество кореспондира с някои чуждестранни организации и на първо място с професорите Жанел и Бернар Жез от Франция. През 1936г. благодарение на настойчивостта на Р. Попов и инж. Павел Петров се отпускат средства за електрифицирането на пещерата Бачо Киро. Излезлият през 1940г. втори том на известията на дружеството е посветен на покойния вече проф. Рафаил Попов. С наближаването на Втората световна война към Балканите работата на дружеството замира. Към началото на Втората световна война членовете на дружеството достигат 120. Проучват се предимно хоризонтални обекти, като най-дълбоката пропаст е Бездънният пчелин (-105 м.). Последното годишно събрание на Пещерното дружество е било на 30.І. 1942г.
Едва отминали бурните събития на първите дни на септември 1944г. и ентусиазираните български пещерняци събират около себе си голяма група младежи, като възстановяват дейността на пещерното дружество. Първото заседание на Настоятелството на дружеството е на 4.ХІІ. 1944 г. Годините 1945-1946г. са период на обновяване, вземане на нови решения и постъпки за увеличаване субсидиите на организацията. В началото на 1946 г. младите членове на дружеството са все още малко-Петър Трантеев, Йордан Загоров, Георги Загоров, Л. Обретенов, И. Александров, Д. Мусакова и др. През юли 1948г. и август 1949 г. под егидата на Българската академия на науките са организирани две студентски научно-изследователски бригади. Те работят в пещерите при г. Лакатник, района на с. Карлуково, в пещерата Магура и района на Златна Панега-Брестница-Румянцево. По време на втората бригада се прави опит за влизане в пропастта Птича дупка (-108 м.) при с Черни Осъм, Ловешка област. Изследвани са Рушовата пещера, с. Градешница, Лепеница, с. Ракитово и пещери в Добруджа. В края на 1949 г. всички малки дружества и съюзи по нареждане на Централния комитет на Българската комунистическа партия са ликвидирани като неефективни и нецелесъобразни. Ликвидирането на БПД не означава, че някои негови членове са престанали да изследват пещерите в България. Още по време на съществуването на дружеството в Настоятелството постъпват две писма, които будят интерес. Едното е с дата 21.Х. 1948 г. и е подписано от Петър Трантеев. Той предлага на Настоятелството да направи необходимото за оформяне на входа на пещерата Зиданка при гара Лакатник, като място за престои на групите, които работят в Темната дупка. В своето предложение Трантеев подчертава необходимостта от благоустрояване на пещерата Темната дупка и създаване на научноизследователска станция в нея, за изследване на пещерите. Второто писмо е съобщение, че е създаден научно-изследователски колектив “Млада гвардия” към Българското пещерно дружество, които си е поставил за цел изследването на пещерите в страната. Неговите основатели се събират в дома на Петър Трантеев на ул. “Радовиш” №15 в София. Още в началото на 1948г. членовете на колектива: Любомир Обретенов-председател, П. Трантеев-секретар, Йордан Загоров, Иван Александров и Десислава Мусакова, започват своята работа в Лакатнишкия карстов район. Те разполагат с картите на 100 български пещери изследвани от членовете на БПД. От един бележник на Петър Трантеев личи, че колектива разполага и със сведения за още 900 български пещери. През февруари 1949 г. те откриват нови части на “Новата галерия” в Темната дупка. Техните усилия са съсредоточени върху картировката на новооткритите части и събиране на фауна. П. Трантеев и И. Александров изследват и понорите по Дупнивръшкото плато и в местността Пашалъка. В края на юли Трантеев е изпратен от членовете на колектива в Тетевенска околия. Там той открива и картира красивата Рушова пещера при с. Градешница. По-късно изследва пещери в карстовите райони близо до селата Галата, Пещерна и Малка Желязна, Ловешко. Членовете на колектива съставят и карта на пещерата Зиданка при г. Лакатник. Работата в колектива постепенно замира, членовете му се заемат със своите собствени дела (20.VІ.1950 г). Остава само П. Трантеев, който продължава изследването на пещерите със свои колеги и приятели до влизането му алпийската секция при дружество “Торпедо” (по-късно “Урвич”). В нея създава научен отдел, който дава възможност на алпинистите: Енчо Петков, Епрем Папазян, Младен Тодоров и др., да участват в пещерни експедиции. Усилията им са насочени главно към пещерите в района на г. Лакатник (Темната дупка) и Карлуковския карстов комплекс (Банковица, Свирчовица и Айверковица). През октомври 1953 г. Трантеев изпраща писмо-предложение до министър-председателя на НРБ. В него той подчертава необходимостта от проучване на пещерите и създаване на специален закон за тяхната охрана. Предлага да бъде създадена научноизследователска станция, която да обединява усилията на хидрогеолози, етнографи, геолози и биолози за развитието на спелеоложката наука в България. Писмото е с копие до БАН. Въпреки,че писмото е разисквано, направени са констатации и предложения от представители на научни институти, предложението му е забравено.
При едно свое пътуване до Лакатник той се запознава с Вл. Бешков и М. Квартирников (1954 г.), а по-късно с П. Берон. Под негово ръководство се оформя една малка спелеоложка група, която започва изследването на близките до София пещери. По-късно към групата се присъединяват и интересуващи се от зоология младежи и търсещи връзки с известния български зоолог Николай Боев: Ст. Андреева, К. Спасов, П. Недков и В. Маринова. Те настояват пред Трантеев и Боев за уреждане на курс по зоология. Под ръководството на Зоолгическия музей е създаден първият Младежки зоологически кръжок (МЗК). Кръжочниците под ръководството на Трантеев и Боев обикалят не само различните биотопи, но и много пещери. МЗК просъществува до 1956 г. Трантеев продължава работата си в пещерите заедно с Вл. Бешков, М. Квартирников и П. Берон в пещерите край с. Белидие хан, с. Карлуково, г. Церово, г. Лакатник и др. Те заедно с негови стари приятели и нови съмишленици: художника-леководолаз Александър Денков, Васил Георгиев, Ст. Петрова, П. Недков и К. Спасов се събират в дома на Петър Трантеев всяка седмица, а и по-често. Тук не само споделят преживяното под земята, но и чертаят планове за нови изследвания. Към средата на 1957г. вече усилено се говори за възстановяването на Българското пещерно дружество. Това обаче се оказва невъзможно. Петър Трантеев се свързва с проф. Любомир Динев (негов преподавател от университета), акад. Иван Буреш, инж. Павел Петров и Никола Загоров. От всички се подписва едно писмо до току що възстановения туристически съюз, с предложение да се създаде Комитет за пещерен туризъм. На 14.VІІ. 1958 г. излиза решение на Бюрото на Централния съвет на Българския туристически съюз с което се утвърждава Комисия по пещерно дело. За членове на Комисията са определени: акад. Иван Буреш, проф. Л. Динев, П. Трантеев, Л. Обретенов, Енчо Петков, д-р Нено Атанасов, инж. Георги Загоров, Георги Икономов и Иван Вълчев. За неин секретар е избран Петър Трантеев (щатен секретар на РКПД от 12.ІІ. 1961-01.ІХ.1966г. и щатен зам. председател на БФПД от 02.VІІІ.1974-24.ХІ.1979г.). През януари 1959г той формулира осемте основни задачи на пещерното дело в България. Със създаването на Комисията са уточнени понятията пещерняк и спелеолог. Доколкото определени познания влизат в понятието спелеология, тези които се занимават с научните проблеми в нея, си остават спелеолози, а тези които като любители работят под земята и дават своя принос с научни наблюдения-пещерняци. Съответно спелеологията влиза в понятието на т. нар. пещерно дело с цялата негова техника и тактика на проникването, с материалната база, с обучението на кадри и не на последно място-с пещерния туризъм и охраната на пещерите, като национално богатство. Повече или по-малко специалистите в определени области на спелеологията оглавяват експедициите в различните краища на страната, а пещерняците любители помагат да се изясни богатството от обикновени и уникални явления в нашата подземна природа. Комитетът за пещерен туризъм прерасна в Републиканска комисия по пещерно дело и пещерен туризъм (1963 г.), а по-късно в Българска федерация по пещерно дело (1972 г.). Почетен председател на федерацията до смъртта си през 1980 г. остава патриарха на българската зоология академик Иван Буреш (15.ХІІ. 1885-8.VІІІ. 1980г.). Председател на федерацията, през разглеждания период е географа проф. Любомир Динев. От 1966г. до 1974г. щатен секретар на Републиканската комисия и зам. председател на БФПД е географа Петко Недков.
На 22. ХІ. 1958г. е основан и първият пещерен клуб към туристическо дружество “Академик”-София. До момента на създаване на Комисията, първи, русенските пещерняци организират своя секция по пещерно дело към Дома на планинаря, съществува и кръжок по пещерно дело в гр. Чепеларе. За разглеждания близо 20 годишен на съществуване Българската федерация по пещерно дело има безспорни успехи в организационната работа. След първия курс за обучение на педагогически кадри, проведен от Комисията през 1958 г., броят на пещерните клубове започва бързо да расте. Основават се клубове в София, Михайловград, Разград, Варна, Ямбол, Ямбол, Враца, Шумен, Габрово … През 1962г. те са 24, а към 1.V.1964г-37. През 1972г. техният брой почти се запазва-38, за да достигне през 1979 до 46 действуващи пещерни клуба и 2 пещерни групи в страната. За дванадесет годишната си дейност, като щатен секретар на комисията и заместник председател на федерацията П. Трантеев полага основите на над 35 пещерни клуба в страната, като пряко насочва тяхната дейност. В тях той успява да съчетае житейския опит и знания на по-старите спелелолози и пещерняци с енергията на по-младите. Основната негова идея е да се обучават млади хора, които не само да владеят добре техниката и тактиката на проникване, но и да притежават необходимите им познания в областта на спелеологията за извършване на научни наблюдения под земята. От информацията в Главната картотека на българските пещери за 2450 пещери, до началото на 1978г., в над 1500 от тях са проведени биоспелеоложки, хидроложки и метеорологични наблюдения.
Спелеологията през този период, в различните и аспекти се развива в някои от научните институти на Българската академия на науките, Софийския университет и други висши учебни заведения. Тази широка обществена изява, с определени цели и задачи, намира място в системата на Българския туристически съюз и по-точно в неговата федерация по пещерно дело. Тя обединява, както научните работници, специалисти в различни области на спелеологията, така и любителите-пещерняци.
През периода археологическите проучвания се провеждат от сътрудници на Археологическия институт при БАН и музеите, като са проучени около двадесет пещери.
Микроклиматични изследвания в българските пещери се правят по време на републикански и клубни експедиции, както и в някои пещери-туристически обекти и такива в процес на благоустрояване. При проучване на пещерите в Северозападна България особено внимание на подземния климат и ледените пещери в България обръща специалиста-спелеолог П. Трантеев (1966-1974 г.). Минераложки изследвания са правени върху калцит-арагонитовите съотношения и пещерното мляко.
По морфологията и генезиса на българските пещери от Географския институт-БАН и Комисия по защита на природата-БАН е работено върху пещерите-туристически обекти и при предпроектните проучвания за някои от благоустроените пещери.
Хидрогеоложки проучвания са правени в Западна Стара планина, Деветашкото плато, Котленския и Зеленичкия район, Централни Родопи и другаде .
Няколко научни труда са свързани с полиноложкото изследване на пещерите и микро и макроформите на повърхностния Старопланиниски, Родопски и Пирински карст.
В областта на биоспелеологията може да се твърди , че България е една от водещите страни в света ,както по броя на научните публикации ,така и по броя на откритите троглобионти и троглофили. Първите слепи организми от българските пещери са открити през 1878 г. от Eduard Merkl. При посещение на пещери в Централна Стара планина той е намерил троглобионтни твърдокрили насекоми. Системни и интезивни биоспелеологични проучвания, обаче започват след 1922 г. В продължение на няколко години д-р Иван Буреш и неговите сътрудници успяват да посетят около 100 пещери и да съберат много интересна фауна. В публикациите на д-р Буреш (1924, 1926, 1929 и 1936), се съобщават 44 вида, от които 31 типично пещерни (троглобионти). Десетина години по-късно Wolf в своя каталог на световната пещерна фауна посочва вече 126 вида организми от български пещери. Това трикратно увеличение на българската пещерна фауна става благодарение на системните проучвания от страна на колектива, ръководен от И. Буреш (П. Дренски, Н. Атанасов, Н. Радев, Д. Папазов, К. Тулешков и др.), както и на интереса, проявен от редица чуждестранни зоолози към своебразната българска подземна фауна.
По време на студентските, пещерни бригади (1948-1949 г.) е събран биологичен материал от пещерите по Искърския пролом, Карлуковските пещери и Магура.
След 1958г. е изграден колектив от млади ентусиазирани специалисти (П. Трантеев, П. Берон, Вл. Бешков, М. Квартирников, В. Георгиев, Т. Мичев, Ст. Адреев, Хр. Делчев и А. Попов), който проучва фаунистично над 600 пещери. Натрупаните данни позволяват да се пристъпи към съставянето на нов “Каталог на българската пещерна фауна” (1962г.). Резултатите от биоспелеологичните изследвания , провеждани в България, към 1976г., показват установяването на 664 вида организми, от които 113 троглобионти (94 сухоземни и 19 водни). Те са установени от изследването на около 600 пещери, покриващи всички карстови райони в България. Троглобионтната фауна от Балканския полуостров е предмет на една монография на В. Георгиев (Сухоземната троглобионтна фауна на Балканския полуостров, С, 1977).

Една от първите задачи на федерацията е подготовката на кадри. По време на курса, през 1958г. са обучени първите 9 младши инструктори по пещерно дело. Новосъздадената Комисия по пещерно дело има необходимост от педагогически кадри за пещерните клубове в България. Дългогодишен преподавател и ръководител на инструкторските курсове по пещерно дело е спелеолога-географ Петър Трантеев (1958-1979г.). Сам страстен изследовател на подземния свят той е и учител на няколко поколения спелеолози и пещерняци. Липсата на учебна литература го принуждава да подготви повече от 30 лекции. Организацията на курсовете и съдържанието на изнасяните беседи впечатляват унгарските му колеги и видни представители на водещата, тогава в света, съветска спелеология. В програмата влизат не малко елементи от познанията в различните клонове на науката, в това число най-вече на спелеологията. Може да се отчете фактът, че много научни сътрудници в различните институти на БАН са направили първоначалните си стъпки именно като обществени сътрудници-пещерняци. На тях и на мнозина други, чиито специалности са далеч даже от пещерното дело дължим множество открития и изследвания в областта на биоспелеологията, антропоспелеологията, хидрогеологията, на историческите факти, на спелеонимията и пр. От БФПД са организирани и подготвени три национални конфереции по спелеология съвместно с БАН. Започва и подготовката на Европейската конференция по спелеология, която трябва да се състой в София през 1980 г.
По идея на П. Трантеев, проект на арх. Масларски и немалко вложеният доброволен труд на българските пещерняци е построен и открит в края на 1981 г. Националния пещерен дом край с. Карлуково. Той е проектиран да функционира като Национален пещерен музей, научно-изследователска лаборатория и база за обучение на педагогически кадри. Националният пещерен дом не носи официално името на видния наш спелеолог Петър Трантеев, въпреки че за това има отдавна решение на Пленума на БФПД (1979г.). Единственият сега функциониращ Музей по спелеология и българския карст в гр. Чепеларе (от 1983г.) има през периода регионално значение. Музейната сбирка (от 1968г.) уредена в зала към читалище “Родопска искра” прераства през 1980г. в Музей на родопския карст.
От основаването си през 1958г., БФПД ежегодно провежда курсове за младши инструктори и инструктори по пещерно дело. В пещерните клубове се провеждат курсове за значката “Пещерняк-НРБ” и “Млад пещерняк”. В края на 1978г. инструкторите по пещерно дело са 678, а завършилите курсовете за значката “Пещерняк-НРБ” около 4000 човека. Към март 1978г. пещерняците, организирани в пещерните клубове в страната са 1356.
Особено внимание се отделя на тактиката и техниката на проникване в пещерите. Техниката на проникване през периода се развива динамично. Способът за спускане на рапел “Дюлфер” е заменен с употреба на такива способи, при които се използват няколко вида рогатки: “Георги Имов” (1963г.), “Пиер Ален” (1969г.), “Фамо” (1972 г.), “П. Петров” и “Рапел рак” (1977г.). В края на 60-те години започва употребата на първите плъзгачи тип “Дреслер”. Способите за изкачване също претърпяват еволюция, от първите пещерни стълби със стоманено въже и дрянови, а по-късно дуралуминиеви стъпенки (1958г.), до фабричните “Пиер Ален” (1972 г.). След конструирането и изработването на първите български самохвати “Делтра” (Хр. Делчев, П. Трантеев и В. Гяуров, 1964г.) започва използването на самохватите “Хиблер”(1968г.) и “Жумар” (1969г.) и “Дреслер” . Някои от самохватите намират приложение при самоосигуровка и като съставна част от няколкото вида полиспасти използвани при спасителни акции в пещерите. Посветено на техниката и тактиката на проникване е и първото “Ръководство по пещерно дело” (П. Недков, 1973г.). От 1974г. започва ежегодното провеждане на републикански, технически прегледи, на които пещерняците разменят информация, мерят сили за съставяне на прецизни карти, представят технически новости, стремят се по-правилно и по-бързо провеждат спасителни акции. През 1978 г. Аварийно-спасителният отряд при БФПД (официално основан през 1974г.) вече разполага с 70 спасители, значителна част от които в пещерните клубове.
Една от главните задачи на пещерното дело е картирането на пещерите в България. Картата на всяка пещера трябва да бъде не само пътеводител за бъдещите прониквачи или специалисти-спелеолози, но и един точно изработен документ придружен с научно описание.
Първите карти на параклиси и килии от Североизточна България намираме в труда на основателите на българската археология и музейно дело-Карел и Хермегилд Шкорпил “Североизточна България в географическо и археологическо отношение” публикувани в “Сборника за народни умотворения, наука и книжнина” (1892, кн. VІІ и VІІІ). Макар и малки карти на карстовите райони с означените върху тях пещери, губилища и пропасти намираме в една друга книга на братята чехи “Природни богатства из Българско. Кражски явления”, 1900. Картата на пещерата Топля при с. Голяма Желязна съставена от Илия Стоянов-асистент при Университета е приложена към труда му “Принос към предисторията на България-пещерата Топля при Горна Желязна” публикуван в “Трудове на българското природоизпитателно дружество”,1904, кн. 2.
В многобройните трудове на неуморимия български археолог Р. Попов най-ранната карта на пещера се намира в публикацията му “Малката пещера при Търновския дервент” в списание “Естествознание”, 1911г., кн. 3 .
Значителен принос към картирането на пещерите, има известният български географ Жеко Радев. Изследвайки карста в Западна Стара планина той картира 12 пещери и ги отпечатва в една своя монография “Карстови форми в Западна Стара планина” ,1915г.
Зоологът Иван Буреш картира някои български пещери, но не ги публикува.
Ненко Радев, един от близките помощници на академик Буреш, започва да печата и първия каталог на българските пещери, от който излизат две поредици в “Трудове на българското природоизпитателно дружество”, кн. 12/1926г и кн. 13/1928г. Твърде добре подреден, съдържащ 16 пещери, с добро изложение на особеностите, специализирано на фауната, каталогът би могъл след време да излезе в самостоятелна книга, но преждевременната смърт на автора прекъсва тази възможност
Друг от помощниците на академик Иван Буреш-д-р Ненко Атанасов, отпечатва карта на пещерата Долната мааза при село Бяла в “Известия на българското пещерно дружество”, 1936г., кн. 1, а по-късно и плана на Съева дупка. Доктор Нено Атанасов е най-точният картировач от старите изследователи. Той има и много непубликувани карти на пещери.
През 1928 г. излиза трудът на хидрогеолога инж. Павел Петров за Голямата водна деветашка пещера в “Трудове на българското природоизпитателно дружество”, кн. 13/1928г и кн. 14/1929г. Павел Петров изследва и Темната дупка при гара Лакатник и съставя карта. Неговото изследване е публикувано в т. І на “Известия на българското пещерно дружество”.
В архива на БФПД се намира и една карта на пещерата Бачо Киро, изработена от инж. Радуш Радушев през 1934 г.
До преврата на 9. ІХ. 1944г. това е една част от малкото на брой карти на българските пещери.
В резултат на ентусиазма на придошлите млади хора в българското пещерно дружество и помощта на по-възрастните са уредени последователно през 1948-1949г. две студентски научно-изследователски пещерни бригади. В първата са картирани някои пещери, между които Темната дупка, Ражишката пещера край гара Лакатник, Банковица, Свирчовица и Хайдушката пещера край с. Карлуково, пещерата Магура и др.
По време на втората бригада се картират пещерите около извора Глава Панега и Съева дупка. Научният материал е публикуван в “Известия на Зоологическия институт”. Картират се 22 пещери и малки пропасти. Само част от картите на първата бригада след съответните поправки и допълнения излезе в книгата на Петър Трантеев “Пещери-туристически обекти”, 1965г. Много по-късно са предадени от проф. К. Тулешков 11 карти от втората бригада.
Някои карти на пещери в различни краища на страната са изработени от Петър Трантеев и негови приятели и колеги през годините 1954-1958 г.
До 1958 г. има няколко лични картотеки на българските пещери. Те съдържат информация и карти за около 250 обекта.
През 1974 г. Петър Трантеев и инж. Радуш Радушев, след 8 месечен труд, поставят основите на Главната картотека на българските пещери. За основа им служи личната картотека на Петър Трантеев, съдържаща карти и описания на над 900 пещери и пропасти. Към картотеката са съставени няколко справочници и картотеки: поименна картотека, поселищна картотека, справочник на пещерите по карстови райони, справочник на пещерите по окръзи, главен списък на пещерите. Подготвена е и картотека на спелеонимите. Р. Радушев завежда Главната картотека на българските пещери до смъртта си през 1991г. С увеличаване броя на картираните пещери възниква необходимостта от тяхното райониране. Петър Трантеев пръв предлага, в своя публикация, разделянето на територията на България на пет големи карстови района (1965г.). По-късно разглежда разпространението на карста и пещерите, така както са разглеждани в физическата география (Разпространение на карста и пещерите в България, 1969 г.). През 1976г. територията на страната е разделена на четири карстови области и петдесет карстови района (Попов Вл, Карстовите райони в България, 1976). Установени са границите на спелеологичните райони и са нанесени на карта в мащаб 1: 600 000. Всеки изследван и картиран обект има свой шестцифрен кодов номер. Дело на П. Трантеев са както “Въпросника за описание на пещери”, така и знаците за картиране на пещери. Заедно с утвърдените в неговата практика знаци той предлага за обсъждане на Третата национална конференция по спелеология през 1976 и “Терминология на карста и спелеологията в България” (1977г.). На конференцията те са одобрени и стават задължителни за всички пещерни клубове в страната. На проблема на картирането е посветено и едно ръководство от П. Трантеев и Ю. Велинов “Картиране на пещери и пропасти” (1981 г.). В началото на 1978 г. списъкът на пещерите, в страната, с дължина над 1000 м. съдържа над 30 пещери.

Експедиционната дейност на Комитета за пещерен туризъм започва още през 1959 г. Организирани са първите експедиции за изследване на пещерата Каленска пещ, с. Кален, Темната дупка, с. Калотина, Лепеница, с. Ракитово. Съставена е и първата на карта на пещерата Цаконички печ, Врачанско. През есента е проведена и първата леководолазно-пещерна експедиция в Темната край г. Лакатник за изследване на сифона на Мрачното езеро (А. Денков и Т. Мичев). Първата международна пещерна експедиция през 1960 г. има за цел изследването на пещерата Понора при с. Чирен. От 10 до 14 юли 1964 г. се провежда и първият международен пещерен сбор в района на с. Карлуково с гости от СССР, Франция, Югославия, Унгария и Чехословакия. Постепенно се усъвършенства техниката и тактиката на проникването. Още в първите години започва изследването на едни от най-дълбоките български пещери : Радолова яма, с. Гинци, Джебин трап с. Градешница, Дружба с. Добростан, Голямата хумба гр. Котел, Иванова вода с. Добростан, Ледника гр. Котел, Академик гр. Котел и др.
Бюрото на Българската федерация винаги се е стремяло да не се чувствува превес на спортното проникване. Ето защо нашите пещерняци са показвали винаги своята висока класа на картировачи, изследователи и прониквачи. В повечето експедиции участвуват научни работници, извършват се конкретни научни наблюдения.
Пещерните клубове извършват комплексни и дългосрочни проучвания в отделни карстови район или пещери: Парниците, с. Бежаново (“Еделвайс-София, 1962 г.), Духлата с. Боснек(“Академик”-София-от 1965 г.), Триградски район (“Студенец”-Чепеларе от 1965 г.) гр. Котел (“Академик”-София от 1965 г.), в пещерата Темната дупка и Свинската пещера, гара Лакатник (“Планинец”-София, 1966г.), Тошова дупка, Враца (“Академик”-София, 1968г.), Душника с. Искрец (“Академик”-София от 1968 г.), с. Габаре (“Академик”, 1968 г.), комплексно етапно изследване на Магура (“Академик”-София , 1969г., ), района на Ломовете (пещерен клуб “Буйна гора”-Разград, 1975-76г.). Много клубни експедиции се провеждат със специалисти от: Зоологическия институт-БАН Окръжните: исторически музей, Комисия по защита на природата-БАН, Географския институт-БАН и Висшият минно-геоложки институт. Пещерен клуб “Академик”-София заедно с Научно-експедиционният клуб-Юнеско провеждат комплексни експедиции “Славянка-71”, “Странджа” (през 1975, 1976 и 1977 г.) , за изследване на нишите, надписите и гравюрите при с. Царевец, Врачанско (от 1979г.) и другаде.
През 1976 г. БФПД по идея на П. Трантеев, се поставя началото на постоянно действащата републиканска експедиция ”Пещери и история на България“. Тя има за цел не само изследване на пещерите свързани с нашата история, но и възпитанието на младите български пещерняци в дух на патриотизъм и родолюбие.
Федерацията организира и експедиции за комплексно изследване българските пещери и по договори с институти и други държавни организации. През 1975г. за изследване на пещерата Магура с Научно-изследователския проектантски институт по градоустройство и архитектура и съвместно с Националния институт за паметниците на културата (1975 г.), на Дяволското гърло (1976г.), на пещерите в Разградски окръг по договор с Окръжен исторически музей- гр. Разград (1976-77г.) и др.
До края на 1979 г. са организирани от БФПД 17 международни експедиции и 5 международни пещерни сбора с участието на 133 чужди гости от цяла Европа. През периода федерацията провежда над 60 републикански пещерни експедиции в карстовите райони в страната. Ако клубните експедиции в първите години могат да се изброят на пръсти, то в годините до края на 1979 г., всяка неделя в българските пещери има по няколко експедиции, прониквания, тренировки…
Българската федерация по пещерно дело и пещерните клубове участват по покана на свои колеги, както и организират и провеждат експедиции в експедиции извън страната. По-значителни са експедициите за изследване на едни от най-дългите и най-дълбоки пещери и пропасти в света: Крим (1965г.), Айсризенвелт (Австрия,1968г.), Оптимистическая и Голубые озера, Украйна (Академик-София, 1967 и 1969г., 1971г.-Градска секция по пещерно дело-София), Снежна, Западни Татри, Полша (1968г.-по покана и 1969г. експедиция на БФПД, 1976г.-Еделвайс-София и др.), Гуфър Берже- Франция(1969г.-Планинец-София), Пиер Сен Мартен (1973г.-Планинец-София), Франция Сплуга де ла Прета и Микеле Гортани,Италия (Градска секция по пещерно дело-София, 1979г.) и др.
След постановление на Министерския съвет от 1960 г.(№205/25.VІІІ.1960г.) започва благоустрояването и на първите пещери в България. Обявени са първите пещери-национални туристически обекти: Магура, Понора, Леденика, Рушовата, Съева дупка, Темната дупка-г. Лакатник, Карлуковския карстов комплекс (9 пещери), Лепеница, Моровица, Бачо Киро, Куманица, Леденицата-Смолянско, Леденика-Котленско, Орлова чука, и Духлата. С Министерско разпореждане за развитие на пещерния туризъм (№ 26/31.І.1964г.) на Българския туристически съюз се възлага експлоатацията и стопанисването на пещерите в НРБ. До края на 1979 г. са благоустроени и открити за посещение пещерите: Магура (1961 г. ), Леденика (1961 г.), Бачо Киро (1964г.), Снежанка (1966 г.), Съева дупка (1967 г.), Орлова чука (1970 г.), Дяволското гърло (1977 г.).
Проучването на пещерите в България е поставено на здрави основи, за което говорят и цифрите. В Главната картотека на българските пещери, в края на 1979г., има карти и научна документация за над 2800 пещери. Това е резултат от себеотрицателна научна работа, често пъти при най-трудни условия-газене в ледено студена вода, шеметни пропасти, опасни каменопади, стотици метри пълзене, понякога в тиня и кал.

Съставила: Владимира Трантеева-Митева

* Историята обхваща периода на развитието на пещерно дело и спелеологията в България до края на 1979 г.

Литература:
Трантеев П, Пещери-туристически обекти, С, 1965
Трантеев П, В. Георгиев, Тайната на пещерите, С, 1968
Делчев Х, В. Георгиев, Преглед на биоспелеологичните изследвания в България и бъдещите им проблеми-В: Сб. Доклади на спелеоложката конференция, 1976, БАН-БФПД, С, 1977, с. 82-85.
Трантеев П, К. Косев, Пещерите в България, С, 1978
Трантеев П, Картиране на пещери и пропасти, С, 1981
Трантеев Б, Четиридесет години под земята, С, 2005

Източници:
Архив на Българското пещерно дружество
Архив на Българската федерация по пещерно дело
Архив на научно-изследователската комисия при алпийска секция на ДСО “Торпедо”
Дневник на научно-изследователския колектив “Млада гвардия” при българското пещерно дружество (1948-1950 г.)
Тодорова Ст, История на пещерното дело в България, ВИФ, 1979, рец. П. Трантеев
Личен архив на Петър Трантеев
Личен архив на Боян Трантеев

неделя, 31 май 2009 г.


FOURTHY YEARS WORK UNDERGROUND
Peter Tranteev
(17.01.1924 – 24.11.1979)
Boyan Tranteev
(SUMMARY)


Peter Tranteev is one of the most important figures in the Bulgarian speleology after the Second World War.He makes his first steps underground in his childhood in the cave Temnata dupka near the railway station Lakatnik, district of Sofia (1932). Since 1939 he visits the collections of the Bulgarian Cave Society (BCS) and in 1946 becomes member of this society. As student in geology/geography in the Sofia University he takes part in a research team for investigation of the caves in the karst regions of Karlukovo and Lakatnik. From the beginning of 1949 he is secretary of a student research team at the BCS. After one year of activity the team stops his work. P. Tranteev continues his investigation on the Bulgarian caves with colleagues and friends. Till 1958 and long years after that his home in Sofia is gathering centre of his adherents and followers. To Tranteev belongs the initiative for establishment of the Bulgarian Federation on Cave Working (initially Republican Commission on Cave Working) in 1958. Since 1958 till his death in 1979 he was regular and non-regular deputy president of the federation. In his 20 years long activity he acts as leader and responsible organizing person of dozens of international and republican expeditions for investigation of Bulgarian caves. Guests in these expeditions were participants from speleological institutes from Belgium, Great Britain, German Democratic Republic. Poland, USSR, Romania, Turkey, Hungary, France, Czechoslovakia, Swiss and Yugoslavia.Some of the expeditions were organized jointly with the Bulgarian Academy of Sciences and other scientific institutes with an activity close to the speleology.Tranteev required elaboration and execution of scientific programs of the cave expeditions not only for Bulgaria, but also for those working abroad. His understanding on development of the Bulgarian speleology was a perfect combination between the sports training and the scientific investigations underground. The teacher of several generations Bulgarian speleologists manage to combine the life experience and knowledge of the elderly speleologists with the energy of the younger amateurs. Twenty years long (1959-1979) his endeavour was his younger follower to attain proficiency not only in getting below the surface in the caves but also to obtain the necessary knowledge of doing scientific investigations underground, as well as abilities in mapping and documentation of the caves. End of 1978 the instructors in speleology (master-amateurs) were 678 and those finished a course for a badge-bearer “Peshterniak” (=Speleologist) (amateurs) – more than 4000. In 1958 there were three first clubs on speleology and in 1978 the clubs are already 46. On his idea and with the volunteer work of Bulgarian speleologists was built the National Cave Home near Karlukovo, district of Lovech as a base for training of pedagogical specialists, National Museum of Speleology and Scientific Research Laboratory.In 1973 he and P. Nedkov found the Life-saving Team at the Bulgarian Federation on Speleology.From 1966 till 1974 P. Tranteev works as specialist in speleology consecutively in the Institute for Zoology and the Nature Protection Commission. In the same time he works on the scientific themes: The Caves in Bulgaria, The Cave Pearls – Genesis and Systematization, Ice-Caves in Bulgaria, The Names of the Bulgarian Caves. The outcomes of his investigations in the karst-regions of Chiren/Liliak and Karlukovo are used for the building of the water-supply of the villages. In conjunction with Dr. P. Beron he works on the Biological Characteristics of the Bulgarian Caves. They start a long-term program on investigation of the caves in Bulgaria. The aim is the writing down of an encyclopedia on the Bulgarian caves in several volumes. The death of P. Tranteev stops the execution of the joint intention.He considered the map of each cave with an attached scientific description as a main scientific document and base for further investigations. Following are his works: Questionnaire for cave description (1966), Dividing Bulgarian caves into districts (1965), Generally adapted symbols for mapping (1976) (part of them are symbols adopted by the International Union on Speleology), Terminology of the Karst and Speleology in Bulgaria (1977). A book of him goes into mapping of caves and precipices (1981).In the list of the more than 270 Bulgarian caves and precipices, investigated and mapped by him, might be met some of the longest and deepest in the country. In 1974 he lays with Eng. Radushev the beginnings of the Main Card-index of the Bulgarian caves. The maps of 120 caves were prepared by members of the BCS (established 1929) till 1949. End of 1979 the Main card-index of the Bulgarian caves contents maps with scientific descriptions of 2800 caves.Peter Tranteev has more than 300 publications in daily and periodical press and 8 books including several monographs on the Bulgarian caves.Already 1948 he established contacts to his colleagues – speleologists of speleological institutes and social organizations on cave investigation abroad. P. Tranteev takes part in several international congresses and workshops on speleology since 3rd International Congress on Speleology (1963). On the 5th International Congress on Speleology (Stuttgart 1969) he presents his work “Höhlenperlen – Genesis and Systematik”. He participates also the 6th International Congress on Speleology (Olomouz 1973) with his paper “Morphologie und Genesis der Höhle Lepenitza bei der Stadt Velingrad”. He leads several international expeditions abroad: in the desert Karabi Yaila the Crimea (1965), Eisriesenwelt (Austria 1968), Gouffre Berger (France 1969-director of studies), Ozornaia (USSR 1971) und Bergerhöhle (Austria 1974).We have to thank him for the growth of the international authority of the Bulgarian speleology after 1958.He is an expressed protector of the nature. With his assistance hundreds of areas, natural landmarks and objects including a lot of caves were declared under protection.Tranteev makes efforts for investigation and public development of the first seven Bulgarian caves as tourist objects.In his person the modern speleology and the organized cave investigation in Bulgaria lost his founder and initiator, the Bulgarian speleologists his loved teacher and the Bulgarian caves the passionately enamoured of them investigator and protector. This biobibliography contains complete bibliography of publications and the list of the bulgarian caves mapped, discovered and investigated by Petar Tranteev.
© Boyan Petrov Tranteev, autor, 2005
ISBN: 954-8827-03-4

събота, 17 януари 2009 г.


MEDIEVAL ROCK MONASTERIES ALONG THE RIVER BELI LOM

© Boyan Tranteev, Vladimira Tranteeva-Miteva 2008




Summary

The medieval rock monasteries in Bulgaria were only exceptionally object of complex studies by a group of experts. Till now the extensive research of such archaeological objects was only incidental. Studies are mainly relevant to epigraphic material and mural painting fragments. This publication examines the known specialized information on rock monasteries and cells along the river Beli Lom between the village Senovo and the town Tzar Kaloyan. There are presented documents on 4 rock chapels and 55 rock cells, amended and interpreted by the author. Results of speleological expeditions in the seventies of 20th century under the guidance of P. Tranteev, speleologists and karsts examiner, are used as well as the results of the archaeological researches of the team of archaeologists A. Margos. In order to achieve a complete finished state of examinations in the region new maps of some objects were prepared. The maps and descriptions of the objects documented during the speleological expeditions were revised and amended. Signs of artificial work, detected inscriptions and rock engravings as well as a few archaeological findings were marked.
Chapter one contains a short typological characterization of the medieval rock compounds in Bulgaria and their structural elements according to their architectural signs. The basic terms used by the author at the description of the medieval “rock architecture” are laid down.
In chapter two the historical context of the rock monasteries existence in North-East Bulgaria is explained while trying a clarification of the grounds for the absence of a close church net in the Middle Ages and the initial centuries of Ottoman domination.
Chapter three contains a short review and analysis of the known publications on the rock monasteries along Beli Lom. There is also a short physical-geographical and geological-tectonic characterization as precondition for the existence of the rock monasteries.
In chapter four the particular objects of the karsts regions and the found epigraphic and archaeological materials are described.
The monastery complex “Church” nearby the town of Tzar Kaloyan (no. 103091) consisting of an one-nave chapel with a rectangular form of the naos and nartex in the north and two monk cells with asymmetric form is dated from the second half of the 14th century.
The “Torlashki monastery”(no. 103274) is located about 2,5 km south-eastern of the complex “Church”. The complexity of treated natural vesicles – one-nave chapel with well formed rectangular naos, asymmetric cell and two depots belongs typologically to the small rock monasteries. The results from the archaeological probings under the monastery and the paleographical analysis of the rock inscriptions from the complex show the small rock monastery was built in 13th -14th century.
On the right bank of the river Beli Lom, 2,5 km north-eastern of the “Church” in front of the “Torlashki monastery” is the monastery complex in the place “Diado Ivanova chuka”. The complex of a chapel and a monk cell is from 13th -14th century, and the neighbored monk cells (no. 1,103245 and 103248) are dated from the mid 14th century.
Three and a half kilometer away from the complex, in the place “Diado Ivanova chuka”, in the southern wall of the rock, four rock cells are located under the citadel Singrad.
On the left bank of the river Beli Lom, 1,5 km south-eastern from the citadel Singard in the rock-massif “Chakar kanara”, are hollowed out 7 rock dwelling cells (no. 103 076) in the place of natural niches. According to the rock inscriptions most probably in two of them (no. 103076 -6, 7) was functioning a rock “monastery school”. 500 m southern from the cells, in the massif “Chakar kanara”, place “In front of Chakar kanara”, two rock niches are located, most probably adapted for cells in the end of 14th century (no. 103077).
In the south-eastern of both cells in the massif “Chakar kanara”, on the left bank of the river Beli Lom, in the massif “Chesnova kanara” 4 rock niches were adapted for cells (no. 103078). The rock complex including the church destroyed in 1947 could be determined typologically as a small rock monastery from the beginning of 13th – 14th century.
Vestiges of additional work enable us to determine as cells the rock niches on the right bank of the river, north-eastern from the cell-complex “Monastery” in the three-section rock massif “Moustafa Chelebi kanara”, the seven rock niches northern from “Monastery” in the rock massif “Karanata”, as well as one niche in the rock massif “Sivri kanara”, south-eastern from the village of Senovo.
In the rock massif “Shanlak kanara”, in the south of the village of Senovo was located the rock monastery “St. Dimitry”, consisting of a chapel and ten monk cells. Some of the rock engravings, found there, are connected with the traditions of the early Bulgarian time, other have their analogy with the first centuries of the Ottoman domination. The exiguous archaeological finds from the complex belong to the 13th – 14th century. The paleographic analysis of the rock inscriptions from the complex chapel has shown that the main part comes from 13th-14th century.
The rock monasteries and complexes of monk cells along the river Beli Lom existed parallel with the neighbouring settlements from the time of the Second Bulgarian Kingdom. Their location and their number are predetermined from the location of the particular massifs and the availability of natural short caves and niches.
The monk cells in the rock massifs “Chakar kanara”, “In front of Chakar kanara”, “Chesnova kanara”, “Mustafa chelebi kanara”, “Karanata”, “Sivri kanara” and under the citadel Singrad could be put in connection with the efflorescence of Hesychasmus by the end of 14th century. The cells around the monastery “St. Dimitry” near the village Senovo and the three cells in the place “Diado Ivanova chuka” can refer to the same time.
The medieval villages along the river Beli Lom were depopulated after the tragic end of the Second Bulgarian Kingdom. In proximity of them the native population has founded other villages which are functioning till now. Despite of the centuries long Islamization and assimilative politics before the Liberation there are evidences in the fiscal registers proving that the villages Drenovetz, Torlak and Krivnia retained their Bulgarian character under the slavery. Some rock inscriptions are evidence of visits to the rock cells in the “Chakar kanara” massif near the village of Krivnia after the 15th century, and to the rock monastery near Senovo in 16th – 18th and in the 19th century.
The history of the rock monasteries and monk cells complexes along the middle course of the river Beli Lom is in integral connection to the historical and cultural evolution in 13th – 14th century.

вторник, 13 януари 2009 г.

Очаквайте скоро!

Тук можете да намерите информация от и за Боян Трантеев и Владимира Трантеева-Митева,както и за Петър Трантеев.Както и всякаква друга свързана с културното наследство на България,природа,приключения,пещери и ...Предстоят публикации и дооформяне на сайта.Молим за вашето търпение и разбиране.